Според известната максима на Фройд, самолюбието на човечеството е понесло три големи оскърбления от страна на науката. Първото – когато Коперник доказа, че земята не е център на вселената, второто – когато Дарвин обори божествения му произход. А третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие претърпя от психоанализата, която откри, че нашето “аз” съвсем не е господар в собствения си дом.

Идеята на Фройд да съпоставя своя принос с революционните открития на двама колосални предшественици е дръзка, но нелишена от основания. Тя ни насочва и към още нещо – поредицата от идентификации и съперничества с различни кумири, които бележат пътя на собственото му развитие. Всъщност Фройд винаги е твърдял, че неговите лични преживявания имат значение само ако са във връзка с науката (разбирай – психоанализата). Но и винаги ще се държи така, сякаш очаква че въпросната наука го е предопределила за някакво специално свое намерение, което той трябва само да разкрие и оправдае. Спомня си, например, да му разказват – когато се родил възрастна селянка му пророкувала, че някога ще стане велик човек, а на 12 гадател му предсказал че ще стане премиер. Спомня си обаче и друго – когато е на 7, баща му казва “от това момче нищо няма да излезе”. (И няма да спре да се връща към този травмиращ момент, към който с годините ще може да добавя изброяването на всеки пореден успех, но от това споменът няма да престане да го навестява). Виждаме го на снимка – 11-годишен, изправен до седналия си баща, виждаме го и вече 18-годишен, в сходен мизансцен до майка си и общото между двете снимки е и в един детайл – в дясната си ръка всеки от родителите му държи книга. (Посланието е недвусмислено, но нека вметнем, че майка му Амалия е от интелектуално потекло – баща й е коментатор на Аристотел и на антични текстове върху катарзиса.)